Суров смях отекна в двора на академия „Рейвънууд“ – едно от най-престижните и богати училища в Манчестър.
Дванадесетгодишният Итън Прайс стисна раницата си по-здраво и продължи да върви. Униформата му беше безупречна, но неравномерното тупване на протезата му не можеше да бъде скрито. Всяка стъпка беше придружена от мек метален щрак – гориво за подигравките на момчетата зад него.
Итън никога не поглеждаше нагоре. Беше научил, че ако гледа достатъчно дълго в земята, може би никой няма да види колко го боли.
За всички останали той имаше перфектния живот. Баща му, Деймиън Прайс, беше могъщ технологичен магнат. Шепнеха си, че Итън един ден ще наследи империи. Но зад мраморните стени на имението им цареше тишина. Майка му бе загинала в същата катастрофа, която му бе отнела крака, а баща му се беше потопил в работа оттогава.
Протезата беше последна дума на технологията – създадена от една от компаниите на баща му. Блестеше, когато слънцето я огрееше – студена, безупречна, постоянен спомен, че дори болката му е продукт.
Затова, когато момчетата го наричаха „металното момче“ или „получовек“, той не отговаряше. Просто се сливаше с фона.
Всичко се промени в деня, когато се появи ново момиче.
Казваше се Зара Малик – ученичка с пълна стипендия от малко градче, далеч от лъскавите улици около академията. Сакото ѝ не ѝ пасваше съвсем, обувките ѝ бяха износени, а разглезените ученици се подсмиваха още преди да каже нещо. Тя ги игнорира и седна на единственото свободно място – до Итън.
Едно момче промърмори на висок глас:
– Внимавай, Зара. Седиш до киборга.
Стаята избухна в смях – докато Зара не се обърна и не каза:
– Поне киборгите са създадени с мозъци.
Смехът секна. Итън я погледна изненадан. Тя не отклони погледа си.
През следващите седмици Зара обядваше с него всеки ден. Споделяше храната си и му говореше сякаш е просто Итън, не повреден наследник. Обожаваше да рисува и често скицираше, докато разговаряха.
Един ден погледна протезата му и тихо каза:
– Не ти трябват два крака, за да стоиш силен. Ти вече го правиш.
Постепенно Итън спря да се крие. Започна да отговаря на въпроси в час. Престана да заглушава звука на крака си, докато върви. Хулиганите загубиха властта си над него.
Но гордостта не умира лесно.
Един дъждовен следобед, докато Итън и Зара си тръгваха по-рано, Оливър Уитфорд – син на известен банкер – им препречи пътя с още двама приятели.
– Взе си домашния любимец? – изсъска Оливър към Итън, след което издърпа скицника на Зара. Разлисти го, подсмихвайки се.
– Рисува те? Това изкуство ли е или благотворителност?
Итън посегна към скицника, но Оливър го блъсна. Итън се подхлъзна и падна силно на пода – металическият звън отекна в коридора.
– Опа! Внимавай, тенекиен човече! – изсмя се Оливър.
Зара пристъпи напред, грабна скицника си – и удари шамар на Оливър.
– Мислиш си, че привилегиите ти те правят силен? – каза тя спокойно. – Ти си най-слабият тук.
Камерите за сигурност заснеха всичко.
На сутринта видеото стана вирусно. Ученици от други училища пращаха съобщения за подкрепа. Хаштаговете се разпространиха: #EthanStandsTall и #ZaraTheBrave.
Деймиън Прайс го видя в офиса си. За първи път видя сина си наистина – не протезата, а смелостта му.
Тази вечер се прибра у дома и го изчака в кухнята.
– Тя е невероятна – каза, държейки скицника на Зара. Итън кимна.
– Съжалявам, че не бях тук – каза тихо Деймиън. – Но сега те виждам. И никога не съм бил по-горд.
Година по-късно, на изложбата по изкуства на академията, бе разкрит портрет на Итън под стар дъб, със слънчеви лъчи, играещи по протезата му. Заглавието: „Най-силният човек, когото познавам“.
Аплодисментите бяха истински. Итън стоеше по-изправен от всякога – не защото имаше два крака, а защото най-сетне някой му бе помогнал да види, че никога не са му били нужни, за да се издигне.