Моята съпруга е медицинска сестра.
Нейните смени са нередовни и има седмици, в които се прибира у дома само три вечери. Зная, че работата ѝ е тежка, затова избирам да разбирам, а не да се оплаквам. Но през последните месеци нещо в нея изглежда различно.
Когато се прибере, веднага гледа телефона си. Преди тя още се радваше да готви и очакваше вечерите ни заедно, но сега изглежда, че топлината на присъствието ѝ постепенно е изчезнала. Чувствам се малко наранен, но просто мисля за това — така е в медицинската сфера, времето за себе си е рядко.
Но една нощ, по време на силен дъжд, се случи нещо неочаквано. Видях я да носи черни чорапи — явно с един размер по-големи. Когато попитах, тя просто се усмихна и каза:
— „В болницата е студено. Купих тези отсреща, нямаше дамски.“
Изглежда разумно, но има някаква болка, която не мога да обясня.
Тази нощ, докато навън все още валеше, прегърнах я, за да намеря топлина. Тя леко отблъсна ръката ми, казвайки, че е уморена. Обърнах се и бавно заспах, но в ума ми продължаваше да се върти образът на черните чорапи и нейното отбягване.
Докато изведнъж телефонът ми звънна — тинг!.
Погледнах леко и видях как тя става и чете съобщението. В миг успях да прочета няколко думи:
„Ела долу.“
Сърцето ми започна да бие учестено. Кой би ѝ изпратил съобщение в този час? Не можеше да е просто колега. Престорих се на заспал, наблюдавайки всяко нейно движение.
След няколко минути тя бавно стъпи от леглото и напусна стаята. Последвах я, тихо, като гневът ми се смесваше с напрежение. На стълбите чух мекия ѝ глас:
„Не казвай на съпруга ми…“
Чувствах, че нещо ми стиска сърцето. Тези думи отекваха в ума ми цяла нощ, докато не осъзнах, че слънцето вече е изгряло.
На следващия ден се събудих със слънчевата светлина, която проникваше в стаята ни. До възглавницата ми имаше блестящ ключ и малко парче хартия. На него беше написано с познат почерк:
„Честит рожден ден, любов моя. Спестих цяла година и дори взех малко назаем, за да ти купя кола. Нощите, в които ме нямаше – това бяха моментите, в които се занимавах с документите и търсенето. Надявам се да ти хареса.“
Залепих очи на хартията, ръцете ми трепереха. Нощите на съмнение, тайните съобщения, дори черните чорапи — всичко се оказа част от изненада.
Навън мъглата продължаваше. Но вътре имаше странна топлина. Държах ключа, а сълзите ми бавно капеха върху хартията — сълзи на облекчение, разбиране и любов, по-силна от всеки дъжд.