Милиардерът беше на ръба на сълзите, когато разбра, че сервитьорката е дъщеря му, изчезнала преди 15 години, като по този начин разкри плана на жена си…
** Милиардерът беше на ръба на сълзите, след като научи, че сервитьорката е дъщеря му, изчезнала преди 15 години, и по този начин изложи плана на жена си…**
Елегантният ресторант беше изпълнен с мекото дрънкане на Чаши и приглушеното мърморене на заможни покровители. На масичката за кафе седяха милиардерът Едуард Харингтън и безупречно облечената му съпруга Маргарет.
В продължение на десетилетия Едуард беше известен като човек с пълен контрол: могъщ, непоколебим, фигура, която се страхуваше във всички заседателни зали.
Но тази нощ този образ започна да се разпада.
Сервитьорката дойде с две чинии. Изглеждаше не повече от двадесет. Униформата му беше проста, но дрехите му излъчваха спокойна сила. Наведе се, за да постави чиния пред Едуард, той небрежно вдигна поглед… и замръзна като парализиран.
Нещо в лицето й— очите, изражението й-го удари като мълния.
Виждал съм тези очи и преди.
Преди петнадесет години.
Друг ден, друг живот.
Добре ли сте, сър? — попита тихо сервитьорката, забелязвайки внезапната му неподвижност.
Едуард бързо примигна, усещайки бучка в гърлото си. —Колкото… как се казваш?
Тя се поколеба, изненадана от въпроса. Лили, сър.
Маргарет се намръщи. Едуард, какво правиш? Тя е просто сервитьорка.
Но Едуард не можеше да откъсне поглед от нея. Сърцето й биеше силно. Лили, как се казваш?
Младата жена се намръщи. — Не… не знам. Израснах в приемна грижа. Казаха ми, че съм изоставен като дете.
Чашата на Едуард се изплъзна от ръката му и се разби на пода. В залата цареше тишина.
Лицето на Маргарет пребледня.
Петнадесет години по-рано на Едуард беше казано, че малката му дъщеря е загинала при трагичен инцидент. Тя си спомни, че държеше мъничко розово одеяло и плачеше за първи път от десетилетия.
Маргарет беше до него и го убеди, че това е ужасно, но неизбежно нещастие.
Сега тази млада сервитьорка стоеше пред него и всяка клетка от нейното същество му крещеше истина, която е невъзможно да се игнорира: * * тя е дъщеря ми**.
Гласът на Едуард трепереше. На колко години си?
—Петнадесет… почти шестнадесет-отговори Лили предпазливо.
Вилицата на Маргарет падна шумно върху чинията си.
Едуард скочи на крака с един скок. — Трябва да поговорим. Вече.
Сервитьорката го погледна уплашено. — Сър, работя…
— Спешно е. — Той се обърна към мениджъра с твърд, но сдържан глас— -. Ще покрия смяната ви.
Маргарет го хвана за ръката. Едуард, това е лудост. Седна. Ти се подиграваш на себе си.
Но Едуард я отблъсна, без да откъсва очи от Лили. —Любезно. Дай ми пет минути.
Лили погледна със съмнение шефа си, който кимна с известно колебание. — Направете кратка почивка.
Излизайки от ресторанта, Едуард леко приклекна, за да бъде наравно с нея. — Имаш ли нещо от детството си? Родилен знак, Колие, нещо друго?
Тя докосна врата му отстрани. — Имам малка рождена марка във формата на звезда. Казаха ми, че са ме намерили увита в розово одеяло с бродирана буква «Е». Защо ме питате това?
Едуард остана без дъх. ** Същото одеяло. Същата рождена марка.**
Той прошепна, почти на себе си: — ти си моята дъщеря.
Лили направи крачка назад. — Какво? — Какво? Това не е смешно.
Не се шегувам, каза Едуард С дрипав глас. Преди петнадесет години моето момиче изчезна. Казаха ми, че е мъртъв. Но ти… — едва преглътна слюнката — -. Приличаш на майка си… първата ми Жена.
Ръцете на Лили трепереха. — Нищо не разбирам.
Изведнъж Маргарет се появи с напрегнато лице. — Едуард, престани. Спри да си блъскаш главата с глупости.
Едуард се обърна към нея. Знаеше ли за това, Маргарет? Лъгал си ме през всичките тези години?
За миг лицето на Маргарет трепна. — Можеш да си го представиш.
— Не. Криеш нещо от мен. Ако тя е моя дъщеря, значи си ти… — той спря, осъзнавайки истината, -. Каза ми, че е мъртъв. Ти си организирал изчезването му, нали?
Устните на Маргарет се превърнаха в тънка ледена линия.
Гърдите на Едуард се свиха, когато погледна ужасеното лице на Лили, а след това и твърдото изражение на Маргарет.
— Кажи ми истината-поиска Едуард със сериозен и остър глас. Взе ли дъщеря ми от мен?
Маргарет не отговори веднага. Вместо това той се изправи и каза студено:
— Беше твърде зает с работата си, за да отгледаш момиче. Направих това, което смятах за най-добро… и за двама ни.
Лили задуши въздишката си. — Искаш да кажеш, че ме изостави?
Маргарет я погледна странично. — Не би разбрал. Империята на Едуард се разрастваше. Тя нямаше време нито да нахрани бебето в полунощ, нито да утеши плача си. Той дори не забеляза кога—
— Престани! — излая Едуард, гласът му звучеше дрезгаво. Вярвах ти. Плаках за дъщерята, която ми каза, че е убита. Имаш ли представа какво ми причини това?
Маската на Маргарет трепна, но само за миг. — Ти би я избрал. Не можех да позволя това да се случи.
Лили отстъпи, треперейки. — Не знам какво става, но си тръгвам.
Едуард веднага се обърна към нея. — Моля те, не си тръгвай. Знам, че е умопомрачително, но ти се кълна, че казвам истината. Аз съм ти баща.
Лили го погледна с недоверие. Защо да ти вярвам?
Едуард извади малък кожен портфейл от якето си и извади изтъркана снимка: самият той държи новородено, увито в розово одеяло с бродирана буква «Е». — Тази снимка е направена на рождения ти ден. Това е одеяло… още ли го имаш?
Лили се поколеба. Пазех я през всичките тези години.
Лицето на Маргарет загуби всички цветове.
— Лили-каза Едуард нежно- — веднъж те загубих, защото се доверих на грешния човек. Няма да те загубя отново.
Сълзи се стичаха в очите на Лили, но тя поклати глава. — Трябва ми време да помисля.
Едуард кимна, полагайки усилия да остане спокоен. — Не бързайте толкова дълго, колкото ви е необходимо. Но моля те … позволете ми да се уверя, че сте в безопасност. Ако Маргарет беше способна на това, тя може да направи и по-лошо.
— Как смееш да ме обвиняваш пред нея?! — Изпусна Маргарет. Просто искаш да я настроиш срещу мен.
Едуард я погледна студено. — Ти го направи.
Същата вечер Едуард наел частен детектив. За по-малко от 48 часа истината излезе наяве: документи, документи за осиновяване и финансови транзакции, които пряко засягат Маргарет.
Тя уреди Лили да бъде настанена в приемна грижа под предполагаемо име и им плати, за да твърдят, че момичето е изоставено.
Когато Маргарет беше изправена пред изпитания, тя загуби съзнание.
— Да, да! —крещя—. Направих го! Ти беше обсебен от това момиче. Всеки разговор, всеки план бяха за нея. Аз бях твоя жена, Едуард, и отказах да бъда втора след бебето!
Едуард стисна юмруци, но се принуди да запази спокойствие. — Ти не предаде само мен. Ти съсипа живота на невинно момиче.
Лили седеше в ъгъла, а по бузите й се стичаха сълзи. — Означавам… През цялото време си мислех, че никой не ме иска? А баща ми… жив ли беше?
Едуард се обърна към нея с треперещ глас. — Исках те всеки ден от живота си. Мислех, че съм те провалил. Но сега знам… че не съм те изоставил. Това беше тя.
Гласът на Маргарет трепереше. — Едуард, можем да поправим това. Мога…
— Махай се-каза Едуард.
Маргарет стоеше неподвижна. — Какво? — Какво?
— Събирай си нещата и се махай от къщата ми. Адвокатите ми ще се погрижат за останалото.
Следващите няколко седмици бяха трудни. Отначало Лили отказа помощта на Едуард. Недоверието беше дълбоко, изковано от години на пренебрежение. Тя не беше свикнала нито с лукса, нито с телохранителите, нито с тихите коридори на имението.
Една вечер Едуард я намери сама в огромна трапезария с недокосната храна пред нея.
Искаш ли нещо друго? — попита той нежно.
Тя поклати глава отрицателно. — Не става въпрос за храна. Просто… чувствам, че не принадлежа тук.
Едуард седна до нея. — Тази къща не ни прави семейство. Нищо от това няма значение. — Той направи жест във въздуха — -. Важното е ти.
Лили го погледна с нежност. Наистина ли го казваш?
Казвам това от сърце, твърдо отговори Едуард. Загубих петнадесет години, но ще посветя остатъка от живота си, за да ги върна… ако ми позволиш.
Постепенно Лили започна да му се доверява. Той се върна в училище, сега под фамилното си име. Едуард присъстваше на всяко събитие, всяко представление. За първи път тя усети какво означава да бъдеш обичан не по задължение, а като дъщеря.
Вместо това Маргарет беше изправена пред наказателни обвинения: измама, отвличане на непълнолетно лице и заплаха за непълнолетно лице.
В деня на съда Едуард държеше ръката на Лили, докато минаваха покрай репортери. — Не е нужно да я гледаш, ако не искаш — прошепна й той.
Лили кимна. — Не ми пука за нея. Просто искам да бъда с теб.
Същата вечер, връщайки се във вилата, Лили прошепна: — Татко… може ли да те наричам така?
Очите на Едуард се изпълниха със сълзи. —Любезно. Чаках петнадесет години, за да чуя това.
И за първи път от деня, в който я загуби като бебе, Едуард Харингтън отново се почувства цял.