Андрю Лангфорд, милионер в недвижимите имоти, направил сам състоянието си, бе изчезнал за почти два месеца на тайно бизнес пътуване. Не бе казал на никого – дори на икономката си – кога ще се върне.
Той искаше да види как изглежда домът, когато никой не го очаква.
Когато колата спря пред имението с белите колони, Андрю излезе, пристегна палтото си срещу хладния есенен въздух. Къщата изглеждаше безупречно – окосени тревни площи, блестящи прозорци, ред навсякъде. Но инстинктите му шепнеха, че външността може да лъже.
Влезе тихо, без да се обади. Ехото от стъпките му изпълни мраморната зала. Слаби звуци идваха от западното крило – детската стая на дъщеря му Лили.
Тя беше само на единадесет месеца – неговата причина да живее, откакто съпругата му почина при раждането ѝ.
Когато се приближи до стаята, чу тихо тананикане. Беше Роза – прислужницата, която бе наел преди година – способна, нежна, доверена. Или поне така мислеше. Андрю леко открехна вратата… и замръзна.
Роза седеше на килима с Лили в скута си и я хранеше от малко бурканче, скрито зад крака ѝ – нещо, което очевидно не беше от одобрените бебешки храни. Лили мрънкаше, съпротивляваше се, но Роза я уговаряше настойчиво.
Сърцето на Андрю заби лудо. Защо криеше храната? Всяко бурканче в диетата на Лили бе приготвено от сертифициран нутриционист. Гърдите му се стегнаха от надигащия се гняв. Той нахлу в стаята.
– Остави това – каза остро.
Роза подскочи и остави лъжицата. – Г-н Лангфорд – не знаех, че сте се върнали –
– Точно така. И какво заварвам? Храните дъщеря ми с нещо, което криете. – Той грабна бурканчето. То беше без етикет, пълно с гъста бледа каша, която ухаеше слабо на билки. – Откъде е това?
– Домашно е – заекна Роза. – Семейна рецепта – корени и зърна. Помага на бебетата да растат по-силни –
– Мислите, че детето ми е експеримент? – Гласът на Андрю трепереше. – Тя си има лекар, Роза! Всичко, което яде, се следи. Можеше да я отровите!
– Никога не бих наранила Лили – разплака се Роза. – Тя мрази тези готови смеси. Но с тази каша се храни спокойно. Просто исках да помогна.
– Това не е твое решение! – Гневът му отекна по стените. Лили започна да плаче още по-силно. Със сълзи в очите, Роза прошепна: – Съжалявам. Страхувах се, че ще ме уволниш. Направих го от обич, не от злоба.
Андрю се поколеба, емоциите се блъскаха в него – ярост, страх, вина. Беше оставил дъщеря си на грижите на Роза с месеци. Тя бе единствената постоянна фигура в крехкия свят на бебето. Но веднъж нарушено, доверието трудно се възстановява.
Извади телефона си. – Ще видим какво ще каже д-р Картър. Ако това ѝ е навредило…
– Моля ви – молеше Роза – не ми я отнемайте. Обичам я като свое дете –
– Ти не си ѝ майка – отсече той.
Час по-късно д-р Картър прегледа бурканчето и тества съдържанието му.
– Смлени овесени ядки, лайка и мед – каза той. – Обикновено народно средство. Но медът е опасен за бебета – може да причини ботулизъм. Дошъл си навреме.
Андрю пребледня. – Можеше да я убиеш.
Роза се срина. – Не знаех! В нашето семейство използваме мед за всичко. Мислех, че ще я успокои.
– Лили изглежда добре – увери го д-р Картър, – но повече никога това. Разбрахте ли?
Андрю погледна към Роза – жената, която бе люлеела детето му в дългите самотни нощи. Яростта му се превърна в уморена тъга.
– Предаде доверието ми – каза тихо. – Оттук нататък, нищо не отива при Лили без мое или на д-р Картър одобрение. Още една грешка, и си тръгваш. Разбираш ли?
Роза кимна, сълзите ѝ падаха по бузите. – Да, господине. Разбирам.
Докато гледаше дъщеря си да спи горе, в Андрю се смесиха облекчение и вина. Беше научил цената на отсъствието – и че любовта, колкото и искрена да е, има нужда от граници. За Роза това бе втори шанс. За него – предупреждение, което никога нямаше да забрави.