В този ден сватбената зала сияеше като дворец. Златните светлини осветяваха бляскавото лице на младоженеца — Родриго, успешен бизнесмен, собственик на верига луксозни ресторанти в Мексико Сити.
До него беше Камила, младата и красива булка, облечена в рокля с пайети тип „русалка“, която не спираше да се усмихва, докато поздравяваше гостите.
Никой не знаеше, че само преди година Родриго все още се разхождаше ръка за ръка със съпругата си Мариана. Тя беше нежна жена, която тихо го подкрепяше от времето, когато нямаха нищо, докато той не се превърна в мъж, възхищаван от всички.
Но Родриго се промени. Той срещна Камила на бизнес вечеря. Тя беше млада, привлекателна и знаеше как да угоди на мъж. Постепенно Родриго започна да се отнася с Мариана студено. Обвиняваше я за абсурдни неща, караше я да плаче и я изтощаваше до крайност.
Последният удар дойде, когато в разгара на нейна криза в офиса, Родриго тайно се обади в болница и подписа документите за настаняване на съпругата си в психиатрична клиника, твърдейки, че „тя страда от заблуди“.
В деня, в който я отведоха, Мариана го погледна със сълзи по бузите:
„Не съм болна, просто съм уморена… Вярваш ми, нали?“
Но Родриго избягваше погледа ѝ. В ума му нямаше място за нея, само за Камила.
Година по-късно Родриго планира луксозна сватба. Това, което не знаеше, беше, че Мариана е напуснала болницата три месеца по-рано. Тя се беше преместила почти на 200 километра от столицата, научила се да шофира и продала всички свои бижута, за да купи употребяван суперкар от 2016 г. Тя имаше само една цел: да се появи на сватбата не за да моли, а за да затвори глава от живота си.
Музиката звучеше силно, докато водещият обяви разрязването на сватбената торта. Тогава рев на двигател отекна отвън, заглушавайки оркестъра. Всички гости обърнаха глави изненадано. Черен спортен автомобил се появи пред входа и рязко спря, издигайки облак бял дим.
Мариана слезе. Тя не носеше бална рокля или сложна прическа. Беше облечена в проста бяла рокля, с коса на свобода и студен, твърд поглед. В ръцете си държеше елегантно опакована подаръчна кутия. Цялата зала притихна.
Родриго се вцепени, лицето му побеля:
„М-Мариана… Какво… какво правиш тук?“
Тя не отговори, само се усмихна. Подиде към сцената и подаде кутията на Камила. Гласът ѝ беше ясен, ехтящ в залата, пълна с наблюдатели:
„Поздравления и на двама ви. Това е моят сватбен подарък. Уверявам ви, няма да го забравите.“
Камила, трепереща, отвори кутията. Вътре нямаше бомби или оръжия, а пакет официални документи: нотариални актове за цялата верига ресторанти и договор за прехвърляне, подписан от Родриго.
Мариана продължи спокойно:
„Всичко, което има днес, е изградено с моята жертва, моя капитал и моите усилия. Но вече съм продала всички свои дялове на мажоритарния собственик на компанията. Оттук нататък Родриго е нищо повече от „предателския младоженец“ на тази сватба.“
В залата се разнесе шепот на шок. Влиятелни бизнесмени започнаха да стават и да напускат, телефоните звъняха непрекъснато. Родриго рухна от шок, докато Камила стискаше кутията, сякаш ѝ гори в ръцете.
Мариана го погледна с горчива усмивка:
„Не съм луда, никога не съм била. Луда си ти… за това, че си мислеше, че можеш да ме погребеш, за да живееш с любовницата си.“
С тези думи тя се обърна и напусна залата сред изумени погледи. Някои гости я аплодираха в знак на уважение. Двигателят на спортния автомобил отново изрева и Мариана изчезна в облака дим, оставяйки след себе си сватба, превърнала се в пепел от първия миг.