„Всички си мислят, че съм изкукала,“ – с горчивина си помислих, седейки в катедралата, докато във въздуха се носеше наситеният аромат на рози. Внукът ми Андрю стоеше пред олтара, лицето му сияеше от радост. Жената, за която се канеше да се ожени – Клеър Донован – изглеждаше като видение в бяла дантела. Всички я обожаваха. Всички – освен мен.
Аз съм Елеонора Уитмор, матриархът на това семейство, и знаех истината: Клеър не беше тази, за която се представяше.
Преди няколко седмици, още в момента, когато стиснах ръката ѝ, нещо в мен иззвъня на тревога. Десетилетия в бизнеса бяха изострили инстинктите ми, и от тази жена лъхаше опасност. Тайно наех частен детектив. Досието, което ми представи, ме шокира – множество самоличности, измами в три щата, дори обвинение в двуженство под друго име. Клеър не беше ангел – беше хищник.
Опитах се да предупредя сина си Ричард и самия Андрю. Но те ме отхвърлиха, като старица, която подозира всички и всичко. Ричард дори ми прошепна гневно:
„Мамо, престани. Ще съсипеш щастието на Андрю. Клеър е добро момиче.“
Никой не ме чу. Мислеха, че съм озлобена и завистлива. Бях сама – носех тежестта на истината.
И тогава това се случи. По време на церемонията Клеър се приближи до предната скамейка, за да ме прегърне. Фотографите уловиха този „трогателен“ момент – сияещата булка, прегръщаща възрастната си свекърва. Но докато се усмихваше към камерите, тя прошепна с устни до ухото ми:
„Сега това богатство е мое, старице. Скоро ще напуснеш къщата.“
Сърцето ми за миг се сви. Тя се разкри, без да осъзнава, че не съм противник, с когото можеш да си играеш. Усмихнах се леко, потупах я по рамото като благословия и я погледнах право в очите. В тях тя не видя страх – само увереност.
Когато свещеникът покани двойката да размени пръстени, Андрю хвана Клеър за ръка. В катедралата настъпи пълна тишина. Всички затаиха дъх. Очите на Клеър проблеснаха победоносно.
И тогава аз бавно се изправих.
„Моля, почакайте,“ – казах с твърд, ясен глас, който проряза тишината.
Органът утихна. Всички се обърнаха към мен.
„Като баба на младоженеца,“ – обявих и думите ми отекнаха из катедралата, „имам специален сватбен подарък за булката.“
Атмосферата се промени мигновено. Андрю застина, Клеър пребледня, а гостите започнаха да шушукат объркано. В този миг всичко се промени.
Всички погледи бяха насочени към мен. С леко кимване дадох знак на адвоката ми, мистър Пател, който тихо седеше отстрани. Той се изправи, в ръката си държеше дистанционно, и огромният екран в катедралата оживя.
Вместо усмихнатите снимки на Андрю и Клеър, на екрана се появи голям портрет на Клеър. Под него с едри букви пишеше:
ИЗДИРВА СЕ – ЩАТ ТЕКСАС
Име: Лора Кийтинг
Обвинения: Измама, кражба на самоличност
Залата изригна от въздишки. Преди някой да успее да реагира, екранът се смени отново. Нова снимка. Същото лице. Различно име.
Мелиса Грант – ИЗДИРВА СЕ В ЩАТ ФЛОРИДА
Обвинения: Двуженство
Слайд след слайд се показваха доказателствата – псевдоними, присъди, дела, опустошени жертви. В залата настъпи оглушителна тишина.
Клеър замръзна, съвършеният ѝ образ се пропука. Очите ѝ зашариха в търсене на изход.
„Това… това е фалшиво!“ – изкрещя тя. „Тя лъже! Тая луда старица съсипва живота ми!“
Гласът ѝ бе пронизителен, отчаян. Но доказателствата бяха неоспорими.
Гласът на мистър Пател прозвуча студено и ясно по микрофона:
„Преди церемонията да продължи, имаме един въпрос към булката: с кое от тези имена ще подпишете брачното свидетелство днес?“
Сарказмът разряза въздуха като нож. Гостите отново ахнаха – някои прикриха уста, други зашепнаха яростно.
Андрю изглеждаше така, сякаш земята се бе разтворила под краката му. Лицето му изтръпна, ръцете му трепереха. Взираше се в Клеър, целият му свят се сриваше.
„Не… не може да е вярно,“ – прошепна с пресекващ глас.
„Всичко е лъжа! Андрю, не ѝ вярвай!“ – извика Клеър и се опита да се хвърли към него, но двама мъже, които бях наредила да присъстват инкогнито – бивши охранители – излязоха напред и ѝ препречиха пътя.
Катедралата потъна в хаос – шепот, викове, щракания на камери. Но аз останах спокойна – в центъра на бурята.
Бавно се приближих до Андрю. Внукът ми стоеше неподвижно, очите му пълни с болка и неверие.
Поставих нежно ръка на рамото му и прошепнах, само за него:
„Тази болка ще отмине, Андрю. Но трябва да погледнеш истината в очите.“
Зад нас Клеър още крещеше, но вече без сила. Шоуто ѝ беше приключило.
Шест месеца по-късно скандалът изчезна от заглавията. Клеър – или Лора, или Мелиса, според това кой псевдоним бе използван в съда – беше обвинена по множество дела. Империята ѝ от лъжи се срина.
Семейство Уитмор, макар и разтърсено, оцеля. Репутацията ни беше накърнена, но не съсипана – благодарение на бърз съдебен процес и прозрачност. Най-важното – Андрю оцеля.
Отново започнахме да се събираме всяка неделя на вечеря. Възстанових традицията. Напрежението, което някога съществуваше между мен и останалите, изчезна. Ако преди ме смятаха за параноична, сега слушаха с уважение.
Андрю седеше до мен на дългата дъбова маса. Изглеждаше по-зрял – не на години, а по мъдрост. Разбитото сърце беше събудило в него нещо по-дълбоко – сила, която преди му липсваше.
Докато ми наливаше чаша с жасминов чай, тихо каза: